Правото на турците, живеещи в България, да искат статут на религиозно, етническо или национално малцинство:
Чл. 6 ал. 2 от Конституцията/1991г./ на Република България гласи: „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.”
В Чл. 35 ал. 2 от същата Конституцията е записано, че: „Всеки български гражданин има право да се завръща в страната.”, а Чл.36 ал. 2 гласи; „Гражданите, за които българският език не е майчин, имат право наред със задължителното изучаване на българския език да изучават и ползват своя език.”
Очевидно според тази Конституция, България е общност от граждани. С други думи, българската нация се състои от всички етнически групи, а не само от българската етническа група.
Турците като най-голямата малцинствена етническа група, живееща в България, не възразиха много на тази Конституция, когато влезе в сила, тъй като приемаха и изглеждаше, че и на тях им се дават първокласни граждански права. Те нямаха нищо против да бъдат част от българската нация, мислейки, че могат да защитят своята религия, традиции и култура, дори защото произхождат от същите корени като българите, които са мажоритарната етническа група в България.
И това беше правилното към тогавашния момент.
Въпреки това, български етнически националисти, загнездили се в държавните структури на страната, продължиха със стремежа си всячески да изтласкат и изолират турците в страната, извън българската нация, включително и с действия в нарушение на Конституцията и законите на България.
Примери за това са:
-Въпреки, че по закон децата имат право да изучават турски език, като свободноизбираем предмет, в училищата, от 1993г. насам, българското Министерството на образованието не издава актуални учебници по турски език. Създават се и други пречки за изучаването на турски език в училищата…
-Въпреки, че над 70% от населението на област Кърджали е турско, делът на турците работещи в Областната управа или в другите държавни служби не надвишава 5 или 10%...
-При назначенията на държавна служба съществува нещо като „специална привилегия” за внуците на преселниците от Източна Тракия в Кърджали. Поради това „специално отношение”, част от тези българи често възприемат местното турско население, като „вид колониално”, или такова, на което могат да заграбят имотите и имуществото, като някакво възмездие или като трофей.
-Приемането на 3-ти Март за „национален празник на България” - денят на подписването на Санстефанския договор между Османската държава и Русия (Дата, която няма нищо общо с освобождаването на България).
3-ти Март 1878г. за турците в България, от които днес се иска да са част от нацията, е датата, която дава началото на масово избиване, насилие, насилствените преселения и етническите чистки над цивилното турско население.
-Приемането на 21-ви Октомври за „Ден на Кърджали”- денят на влизането на българските войници в Кърджали през Балканската война в 1912., които напускат региона след кратък престой, избивайки мнозина цивилни турци, т.е. 21-ви Октомври е празнуване на избиването и принудителното изселване на хиляди цивилни турци, турците- от които днес същевременно се изисква да са част от българската нация (всъщност Кърджали влиза в пределите на България не през 1912г., а година по-късно след Истанбулския договор от 29.09.1913г., и фактически е предаден на 25.10.1913г.!)…
Продължаващата тайна асимилационна политика срещу турците ...
-Политика на и "умишлена" безработица сред турците в страната, която ги принуждава да емигрират в европейските страни т.е. тайно етническо прочистване ...
Почти всички младежи или девойки от турски произход в България, навършили пълнолетие, са принудени да емигрират от страната…
-Предприемат се различни пречки и ограничения и за медиите на турски език в България в т.ч. за радио или телевизионни предавания и за печатни издания. Същевременно обаче, се толерират специални телевизинни канали, като „alfa” или „skat”, специално създадени, за унижаване, обиждане и клеветене на турците.
-Въпреки, че „Правото на завръщане в България”, е гарантирано от Конституцията на страната, това право „по изключение*” през изборни периоди, се ограничава за някои граждани на България- турци и туркини…
Отделно, се прилагат допълнителни трудности при гласуването на турците при избори, като ръчното попълване на измислени декларации*, въпреки, че няма законово изискване за владеене на български език при гласуване на избори…
Всички тези описани „усилия към обществено изключване на турците” на българската власт и българската държава, подтикват турците живущи в България да искат статут на национално малцинство.
Тоест турците, живеещи в България, с тази държавна политика на сегрегация, са принудени и все по-ясно да виждат разбирането за „нашия народ” и за „вашия народ”.
Така турците с право започнаха да говорят за искане на статут на национално малцинство!
Аномалията в българския етнически феномен е следната:
В периода след Великата френска революция, малцинствата в много страни бяха провокирани по различни начини от съседни или далечни чужди държави, за да разрушат структурата на държавата, в която живеят.
В България обаче от години се случва обратното- българските етнически националисти, загнездени в държавните институции, продължават сами да провокират малцинствата в страната, така като са ги провокирали и в миналото, като ограничават гражданските права на турците и мюсюлманите в страната. Тоест, докато национализмът в цял свят се прави на гражданска основа, то в България национализмът се основава на български етнически произход, т.е. на етническа основа.
Парижкият договор от 1947г., който определя съвременните граници на страната, вклюва и политически отговорности за България. Според този договор "България трябва да гарантира основните човешки права и свободи, на всички субекти под нейния суверенитет и да гарантира човешките права и свободи, без оглед на различията в расата, пола, езика и религията, съвестта, свободата на мнение и пресата, както и политическата и свободата на събранията. "
В българската Конституция от 1947 г., издадена след този договор, турците, живеещи в тази страна, са определени, като национално малцинство, но това национално малцинство някак си изчезва* в Конституцията от 1971 г., дори и в последната Конституция от 1991 г. на уж вече "демократична България" не се споменава за турското малцинства и според българското законодателство това 1 милионно турско малцинство все още липсва ...
Да разгледаме и създаването на България и други международни договори в тази връзка:
Берлинският договор от 1878г. за създаването на Княжество България, Истанбулския протокол от1909 г., с който Османската империя признава независимостта на България, договора от 1913 г. подписан след Балканската война, договора Ньой сюр Сен от 1919 г., договора подписан между Турция и България през 1925 г. в Анкара и други международни и двустранни договори, се акцентира и на мюсюлманското малцинство в България, и се гарантират правото на образование, фондация и лични активи на мюсюлманското малцинство.
Всъщност в Чл. 5 ал. 4 от настоящата Конституция на България има и препратка към тези международни договори:
„ Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.”
Както може да се види, всички тези международни и двустранни договори определят защитата на правата на мюсюлманите, живеещи в България. С други думи, тези споразумения определят един вид статут на религиозно малцинство за мюсюлманите, живеещи в България. Тъй като турците, живеещи в тази страна, също са мюсюлмани, не трябва ли те също да се възползват от това свое право на статут за защита на своята етническа и религиозна идентичност?
Но, всички тези Договори и Споразумения за гарантиране и защита на правата на мюсюлманите в България се игнорират от българската държава, предвид на- изземването и присвояването на 3339 официално регистрирани вакъфски имоти на мюсюлманското вероизповедание, упражняваното насилие над мюсюлманите при изпълнение на религиозните им служби и нападенията и атаките над джамиите в България. От всичко това, легитимирането на международното присъствие на България, също е отворено за дебат, тъй като тези договори за правата на турците и мюсюлманите се игнорират.
Въпреки това обаче, на международната сцена няма много държави, които да вкарат погазването на човешките права на турците и мюсюлманите в България в дневния си ред.
Би било наивно да се очаква, че християнските страни, които са страни по тези договори, да се интересуват от проблемите на мюсюлманското малцинство в България, предвид т. нар. "ислямски тероризъм", който изглижда е на дневния им ред.
Турция, която е страна по повечето от тези договори, е ангажирана да се бори с терора, произхождащ от чуждите сили, и е съсед на "блатото" в Близкия изток, забъркано от световните сили и не може да отдели необходимото внимание на мюсюлманите в България.
Поради тази причина турците и мюсюлманите, живеещи в България, трябва сами да настояват за своите човешки права, произтичащи от международните споразумения или от общоприети конвенции за правата на човека, за да получат подкрепа и от международната динамика ...
А Турците в България, които в значителна степен са изключени всестранно от обществено-политическия и културния живот в страната и са подложени на дискриминация, определено имат право да искат статут на религиозно, етническо или национално малцинство!
Автор: Дурмуш Арда