На турската граница, на мястото, наречено Триъгълникът на смъртта ме запокити съдбата. Като срочно военнослужещ, отбиващ редовната си казарма. Ся, защо точно фес* като мен пратиха там, след като всички амуджи* се подвизаваха в КЕЧ-а* с кирки в ръка, нямам представа. От комунягите не бях. Е, да, направиха ме чавдарче, пионерче и после комсомолец, ама само толкова. Пък и тогава се радвахме на цветните връзки. Да съм бил чак пък толкова деен в училище? Не бях. Е, в гимназията гонех красивите съученички с вманиачена настървеност, но това в характеристиката се отразяваше с отрицателен знак. Попадането ми там навярно се е дължало на някаква нелепа компютърна грешка, каквито тогава, все още нямаше, но това не им пречеше да грешат.
– Ти, ко прайш тука, ве Фес*? – попита ме от упор полковникът, след като ме изкара пред строя.
– Служа на Родината, другарю полковник – отвърнах, без да се замисля.
– А по фесове ще стреляш ли, момче?
– И по патки билям* ще стрелям, другарю полковник.
На старшината после му трябваше време да въдвори ред, но полковникът се впечатли много от отговора ми.
– Тогава те правя картечар – съобщи той на всеослушание.
Старшината засука мустак, почеса се няколко пъти тям, дето не го сърби, позакашля се, така, издълбоко и после се обърна към полковника.
– Другарю полковник, е, как фес* картечар? Че той ще избие цялата дивизия като дойдат фесовете.
Полковникът, на свой ред и той се почеса няколко пъти, позамисли се и накрая заключи:
– Ей, да бе. Тогава ще бъде готвач.
След това се обърна към старшината:
– Аз на тебе, не ти ли казах да не се обаждаш пред строя?
– Е, как фес* готвач, другарю полковник? Та той, така, може да натрови цялата дивизия и без да дойдат фесовете – не обърна внимание старшината на забележката на полковника.
Ся, за какво ми беше да тровя цялата дивизия, нито пък защо да ги избивам с картечницата? Така и нямах представа. Бях на 18. Интересувах се единствено от красавици. Даже и в момента си мислех за онази, русокосата, която оставих навън и ме натириха да пазя границата, че да не би фесовете да се присетят нещо и да довтасат.
– Ей, вярно, бе – осефери се полковникът отново – И повече не се обаждай. Тогава го правя сапьор.
Но и това не се прие от старшината. Той, подробно обясни на полковника, как нарочно няма да обезвреждам мините и ще оставя войници да стъпят върху тях. Една по една изброиха всички длъжности, съществуващи в казармата, но така и не намериха такава, която да може да бъде изпълнявана от един фес.
В този момент всички разбраха че съм попаднал там, дето не ми е мястото. Стоях пред строя и направо замечтах за кирката в КЕЧ-а. То, там, и да претрепеш някой с кирка... И колко може да пречукаш? Те, фесовете са създадени на този свят за това – да трепят с каквото им попадне под ръка нещастни българчета. Значи, прав е бил Иванчо Чушката, учителят ми по история, който по цял час разправяше в клас за такива ужасяващи неща, сътворени от фесовете.
Неволно се уплаших от самия себе си че съм такъв изрод… Ами, в момент на умопомрачение, ако вземех да претрепя дори себе си?
– Тогава, няма да върши нищо – ядоса се накрая полковникът и разпусна строя.
Тръгнаха всички към спалните, а аз останах сам на плаца. Никой не искаше да се доближи до такъв опасен звяр* като мен.
Накрая се дотътрих и аз до леглото си. В момента, в който влязох в спалнята, всички разговори утихнаха. Мълчаливо се насочих към леглото си. Дълго лежах, без да мога да заспя. Ами, ако всички през нощта скочеха върху мен за да се отърват от чудовището? Но това не се случи.
– Ставайте, ве мърши. Девици такива... – разкрещя се старшината на сутринта още по-тъмно – Че фесовете ще дойдат и ще ви опънат, както си спите по леглата.
– А ве, Фес*, за какво им е на фесовете да ни опънат по леглата, докато спим? – обърна се към мен едно войниче, лежащо на съседното легло. Изглеждаше малко смотано, дребос такъв.
Цяла нощ не бе спало и то. Усещах го да се върти в мрака. Навярно е е дебнело, кога ще се надигна и ще скоча върху него.
– Не знам... – успях да изсмутолевя само.
– Ти, къде, ве фес*? – изтъпани се и старшината пред мен.
– Не знам, другарю старшина.
– Е, как така не знаеш?
– Че, откъде да знам, другарю старшина? Вие ни събудихте.
– На тебе какво ти каза полковникът?
– Да не правя нищо.
– Другарю старшина...
– Да не правя нищо, другарю старшина.
– Тогава, защо правиш?
– Не правя. Само ставам.
– А, защо ставаш?
– Ами, гледам преди да дойдат фесовете...
– Лягай обратно.
– Слушам.
Така, всички хукнаха навън по зелени потници, а аз се пльоснах отново в леглото, че един фес не трябваше да вижда дори как се прави физзарядка сабахлем. Ами, ако вземе да издаде на фесовете такава голяма държавна тайна? Както и да е. Не направих проблем и от това, напротив – отдадох се на не правене на нищо, както бе наредил полковникът.
– Егати казармата! Че то било цял курорт – изкефих се няколко пъти с книга в ръка. Дори позабравих за русокосата, останала някъде там, в цивилизация. Книгата, наистина се оказа много интересна. На обяд обаче се наредих и аз в столовата.
– Ти ко прайш тука, ве фес*? – спря ме старшината на вратата.
– Ще ям, другарю старшина.
– Е, как така ще ядеш?
– С устата, другарю старшина.
Разнесе се всеобщ смях и на старшината отново му трябваше доста време за да въдвори ред. Обикаляше с някаква пръчка в ръка и постоянно удряше с нея по масите. По някое време отново се върна при мен.
– На тебе, какво ти каза полковника, ве фес? – емна ме отново.
– Да не правя нищо, другарю старшина.
– Тогава, защо правиш?
– Не правя, другарю старшина.
– Е, как не правиш? Идваш да ядеш.
– Яденето не е работа, другарю старшина.
Старшината се замисли за момент, дали яденето е работа или нещо и дали влиза в рамките на забраната, наложена от полковника да не правя нищо.
– Как да не е работа? – възмути се той по някое време – Изискват се усилия! Значи е нещо и е работа.
– Ако беше работа, щяхме да получаваме пари за да ядем, другарю старшина – подсетих го веднага – А, то, работим за да я ядем.
– А, ти, работиш ли, фес?
– На мен ми е наредено да не правя нищо, другарю старшина.
– Брех, мамито му – изтърси по някое време той, но не се предаде.
– Бягай и питай полковника, дали феса* може да яде – нареди той на смотаното войниче от съседното легло, което тъкмо влизаше в столовата, облизвайки се.
Хасан Ефраимов
Следва...... http://rodopite.net/blog/svieshtchienata-bieliezka/
Заб. "Фес" е традиционна кипърска или гръцка шапка с пюскюл, носена по специални поводи или от знатни хора. Въведена е в Османската империя, след края на еничарския корпус, като задължителна част от облеклото на държавните служители и на войската.