Другата-Мюсюлманската България*/ Волжка България/ - Плячкосана и Унищожена от Руснаците!
Последната царица на Волжка България e Сююмбике, „богиня на красотата*“
На снимката: Български монети с Арабски надпис, сечени във Волжка България. За сравнение в Дунавска България, първите монети са сечени едва през 13ти век при Иван Асен II.
Днес ще разгледаме злощастната съдба на една царица с красивото име Сююмбике –прабългарка-мюсюлманка, която остава вярна на своя съпруг, на своя народ и на своята вяра до последния си дъх. Ако някой се пита „Ама как така царица прабългарка-мюсюлманка!?”, трябва да обясним, че паралелно с Дунавска България основана от Хан Аспарух, векове наред- почти хиляда години, съществува и друга голяма българска държава, основана през 660г. от втория син на Хан Кубрат – Хан Котраг*, с името Волжка България (на татарски: Идел Болгары, на чувашки: Атӑлçи́ Пӑлха́р), а по късно наричана и Казанско Ханство. Първоначално държавата е васална на Хазарите*.
През VIII и IX век тамошните прабългари започват да приемат сунитския ислям от арабите, като в началото на X век ислямът е обявен за официална религия в държавата.
През 922г. българският Хан Алмуш син на Хан Шилки, приемайки исляма се преименува на Джафар ибн Абдулах*(جعفر ابن عبدالله) и е първият мюсюлмански управител- Емир* на Волжка България.
В продължение на векове прабългарите във Волжка България живеят като ревностни мюсюлмани. За това време прабългарите-мюсюлмани построяват десетки джамии, медресета и отделни минарета(специфични само за тази държава) на територията на своята държава. Всъщност, приема се, че имено това е първата тюркска държава в света приела исляма, като официална религия, т.е. доста преди селчукските или османските турци на юг.
Отначало васал на хазарите, Хан Алмуш се бори против хазарското владичество и за обединението на българските племена и княжества. Тогава и Халифатът на Муктадир, става съюзник на Волжка България.
По време на управлението на Хан Алмуш, Волжка България най-накрая се развива като обединена, силна и независима държава. Държавата се разширява и териториално, завладявайки и някои фински племена.
След монголските набези и опожаряването на Болгар* от ордите на Бату Хан, държавата се премества насевер и вече се нарича Казанско Ханство, а нейна столица става Казан. Казанското ханство е държава с предимно волжко-българско население и татаро-български управляващ елит в Средното Поволжие (1438 – 1552).
Казан е разположен до големите пълноводни реки Волга(Idel) и Казанка(Kazansu).
Централната му част е заградена от крепостна стена, а около нея има сателитни селища.
През ХV век градът бележи голям разцвет – изграден е крепостен-дворцов комплекс наречен Кремълски*(Kremlin), който включва ханския дворец, къщи на висшите боляри, храм и богата ислямска библиотека.
През 1539 г. на престола се възкачва Емир* Хюнгай Хан. Съпругата му е красивата Сююмбике, което в превод означава „богиня на красотата“. Сююмбике е от знатен род и е дъщеря на ногайския* болярин- Юсуф Мирза от Сарайджък.
През 1549 г. Хан Хюнгай умира и царицата остава вдовица. Тя поема управлението на страната в полза на двугодишния си син – Одемишгирай, и се отдава в служба на народа си.
Още през 1548 г. в Казан идват и двама християнски свещеници – Матей и Лукан от Киевско-Печорската лавра, с мисионерската задача да се опитат да покръстят тамошните българи в православна вяра. Царица Сююмбике ги приема от любопитство. Тя е високообразована, изчела е арабски и византийски книги, в които се описва и християнството. Знае, че населението на Дунавска България, която вече не съществува като държава, изповядват тази религия. Но, тя също знае, че християнството в Дунавска България е наложено насила, чрез масово избиване на българските болярски родове* (т.е. на военно-управленския елит на страната) от страна на Византийския васал Борис.
И християнските свещеници се връщат разочаровани, разбирайки, че народът на Волжка България, ревностно изповядва исляма от векове.
Казанското Ханство- наследник на Волжка България граничи на изток с Киевска Рус, която вече е със столица Москва. Там от 1533 г. властва княз Иван, който иска да разшири владенията си. През юни 1553 г. той нахлува с войската си във Волжка България, превзема селища и опустошава страната. В края на август стига до Казан и го обсажда.
Българите са свикнали на мирен живот и по това време имат малобройна, не повече от 5-6-хилядна войска, а княз Иван настъпва с 60 хиляди войници. Само след едномесечна обсада русите превземат Казан и го подлагат на разграбване, опожаряване и унищожение. Кремълският* комплекс е напълно разрушен, ислямската библиотека е опожарена, а от града са изнесени 16 кораба със злато, скъпоценности, килими, гоблени, както и хиляди пленници.
Предполага се, че това злато е било доста повече от платените на Русия от Княжество България след 1878г. десетки тонове злато.
Хилядолетното съществуване на Волжка България е прекъснато от руските завоеватели.
Взета е и златната ханска корона, на която има 16 диаманта, изработеният от седеф, трон с позлата, скиптъра с пет огромни рубина.
Връщайки се в Москва след този погром над Казанското Ханство, княз Иван сяда на трона, поставя откраднатата Българска Ханска Корона на главата си, взима откраднатия Хански Скиптър в лявата си ръка, с дясната се прекръства и се обявява за цар Всерусийски и Български*. Тогава един от неговите приближени го съветва да приеме и името Грозни (т.е. Страшни*), както препратка към славният български Хан Крум.
Пленената царица на Казанското Ханство- Сююмбике, остава заточена в Москва. Руският княз е очарован от неземната й красота и я пожелава за жена. И тя се съгласява, при условие, че той ще изгради висока 30 м кула на мястото, където е погребан съпругът й- Хан Хюнгай. Иван Грозни събира най-опитните българи-строители, и им обещава по половин килограм злато и по пет килограма сребро ако вдигнат кулата за 2 месеца.
Построяват я само за месец и половина и цар Иван Грозни води Сююмбике в нея. Но когато се качват заедно на върха й, Сююмбике се хвърля от там и загива.
Така последната царица на Волжка България, остава вярна на обета си към своя съпруг -Хан Хюнгай, на своя народ и на своята вяра – мъртва, но не робиня на руския цар.
Силно разгневен, Иван Грозни заповядва да опожарят кулата, но когато я запалват, се спуска дъждовен облак и погасява огъня. Бляскат светкавици и една от тях за малко да порази самия цар. Той приема това като Божие знамение и напуска Казан…
Съдбата на Ханския син – последния българския принц Одемишгирай, който е само 6 годишен при превземането на Казанското ханство и опожаряването на Казан, също е трагична. Той е насилствено покръстен от руснаците и му е дадено християнското име Александър. Живее в изгнание и бедност, и само 19 годишен умира туберкулоза.
Сега на тези територии се републиките Татарстан и Чувашия, но голяма част от хората, които живеят там, все още имат самосъзнанието, че са българи истински наследници на прабългарите.
След падането на Волжка България под руска власт през 16ти век, населението на този регион и регионът започва да бъдат наричани от руснаците, с нарицателното „казански татари” и „татарстан”, като препратка към монголските завоеватели. Днес населението на региона отново се връща към древните си корени и предпочита да се нарича "булгари" или "мешари".
Понастоящем в Татарстан има силно панбулгаристко* движение за промяна на името на държавата на Булгария*.
Царица Сююмбике е призната за национална героиня на Татарстан и Башкирия.
Високата кула на Царица Сююмбике в центъра на Казан все така се извисява към небето, като едно огромно минаре...
rodopite.net