Имала Душа на Ангел*
Село Белополци се намира почти на кръстопътя за Крумовград, Хасково и Ивайловград. В миналото това място е било много оживено. Тук се провеждал известният панаир на Акча алан, конни кушии, пехливански борби. До 1989-та е било с многобройни жители (около 600). "Голямата екскурзия" изпразва много от къщите и отново разделя родовете след поредното изселване. Турците напускат родните си места само по една причина - комунистическия режим насила смени турските им имена с български и забрани езика, обичаите, фоклора, религиозните има обряди. Много семейни гнезда опустяха, селата се смалиха почти на 70-80% от наличното си население.
По време на възродителния процес, както на много места и тук населението е насилено, понесло побоища, интерниране, затвори. Един от фрапиращите случаи е този с Хамиде Ширин. За него се разказва нейният плененник Сабри Исмаил Орду:
"Леля ми Хамиде Мехмед Ширин е родена на 19.02.1938 година в съседното село Пелин. Омъжила се за калеко и дошла да живее в Белополци. И майка ми е от там. Две сестри се женят за двама братя.
Тя, освен нивата с тютюна и животните в обора друго не знаеше. Беше една от най-почитаните жени в селото. Четеше дуа за курбан, за помен, подготвяше умрелите жени за погребение, учеше децата ни на мюсюлманските добродетели. Беше жена на почит, защото не всеки може от корана да чете и да води дуа за помени, курбани и други случай.
На 29.11.1984-та сутринта селото ни се събуди обкръжено с милиционери и войници. Предния ден бяха сменили имената на турците в съседните села. Никой никъде не можеше да излиза и влиза. Започнаха да сменят имената ни с български. Хората не искаха, отказваха, противяха се, бягаха към гората, но нали е завардено и всеки избягал го връщаха в селото. Можеше ли срещу въоръжени хора да се опълчиш. Последни бяха останали семейството на леля ми Хамиде и калеко Хасан. Те се заключиха в къщата и не пускат никого да влиза. Отвън войниците и милиционерите викаха уряха по вратата, но те не отваряха и не отговаряха. Когато започна да се стъмва един от милиционерите разби прозореца и нахълта в стаята на къщата. Те живееха в тази стая. Когато влиза милиционера бутнал печката и кюнците се стоварили на главата му и го наранили. Той отвори вратата на другите и те влязоха вътре. Какво стана там - не знаем. Арестуваха ги. Леля я бяха хванали за краката и влачиха от тях до кметството. Главата й се удряше по земята и цялата се разкървави. Когато я влачиха по стълбите нагоре, ударите на главата по стъпалата се чуваха и кървите повече течаха. Това бяха Поповски, Георги Чакъров. Общинският секретар Павел Кирчев и той се намеси. Какво стана вътре - не знаем. Откарали после леля в психиатрията. Мисля, че бяха я и били и тя се е побъркала. Калеко откарали в болницата в Кърджали. И него бяха били. Бяха го затворили в една стая и никой не пускаха при него, пазеха го милиционери.
Ние тръгнахме да тръсим къде са. Не ни казват. Стигнахме дори до прокурора, но пак не ни казаха.
Месец март 1985-та бе насрочено първото дело срещу леля и калеко. Леля не говореше. Само мълчеше. Отказваше да говори. И ние не знаем защо. Цели 6 месеца не е проговорила. Опитахме се да хванем защитник на леля, но от Държавна сигурност го предупредили да не ходи на делото. Един от свидетелите каза, че уж леля била ударила милиционера с брадва, та го е ранила, а то всъщност като нахълтвал в стаята кюнците на печката паднали върху му.
Осъдиха ги по чл. 116 - опит за убийство на държавен служител. На леля дадоха 18 години в Сливенския затвор, а на калеко 16 години. И в затвора леля все е мълчала. Опитала да се самооубие, като се намушкала с ножица. Оттам я откарват в затвора в Ловеч. Много тичахме по прокурори, партийци, събирахме и подписи за нея, но нищо не помогна.
След 1990 ги пуснаха. Леля, от страх и прекарания стрес бе получила диабет, а калеко в затвора бе получил запек.
По време на демокрацията правих много опити да бъдат реабилитирани и да им се отпусне някаква помощ, но всичките ми тичания, се удряха като в скала. То в областните градове ли не ходих, в министески съвет ли не подадох, чрез ДПС ли не опитах, но нищо. Влизам в някаква инстанция, казват ми "да, всичко е наред", след малко излизат и казват "не". Уж всичко е точно и документи и молби, но след време или отказ, или променят обещанието си.
Отидоха си и двамата от този свят обвинени като престъпници по най-суровите закони. Първо калеко, след около три години и леля. Остана споменът за онзи кървав ден и гледката пред очите на цяло село, как я влачат за краката, а главата й се удря по пътя и стълбите цялата в кръв..."
Спомени за леля Хамиде чухме и от нейна съкилийничка, Фердие - момичето осъдено за листовки с недпис "Няма да си сменяме имената. Ние сме турци!" (за нея писахме по-горе).
Фердие Ибрям:
"В сливенския затвор бях в една килия с жена на 40-45 години. Не говореше с никого. Само вечер когато лягаше си поставяше ръцете, както на умрелите и това ме озадачаваше. От другите затворнички и пазачите научих, че е "Убийца!". А аз не се страхувах от нея. По нищо не приличаше да е убийца. Очите й бяха вечно пълни със сълзи и отчаяние. По-голяма, изписана мъка по лицето на човек, не съм виждала. После я откараха някъде. Коя беше, как се казваше, какво стана с нея, така и не научих."
Това е била нашата леля Хамиде. С мълчаливият си протест срещу една несправедива система, която от божи човек я "направи убийца". Нека виновните бъдат наказани свише. Така казват мюсюлманите по света. Те имат един Аллах, на който се осланят и в радост, и в беда.
На всички наши майки, жени, деца; на всички наши жертви на възродителния процес Аллах да дава покой и мир в отвъдния свят! Амин!
Емел Балъкчи